Хавайски прелести (2): Вулкани, острови и продавачки

Хаваи, Хавайски острови, Hawaii

Част втора на пътеписа от Хавайските острови (началото е тук>>>)

На следващата сутрин — понеделник, решихме да посетим аквариума в Кахулуи, да видим екзотичните риби. Минахме по много живописен път покрай самия бряг на океана.

Аквариумът не ни разочарова. След като огледахме рибите вътре, минахме през един прозрачен тунел, подобен на тоя в Йокохама Уотър ленд, макар и не чак толкова изпипано. Отвън имаше специални басейнчета, където можеше съвсем официално да се пипат риби и морски звезди. Видяхме и големите костенурки в един отделен басейн, заедно с (не знам защо) — риба чук, което всъщност било разновидност на акула. Най-смешното е, че очите и са в самите краища на чука — муцуна.

След като се прибрахме, за първи път отидохме на плаж. Плажът изглеждаше несравнимо красиво. Перфектно чист, никакви фасове, да не говорим за хартии или кочани царевица. Това че нямаше капанчета с цвъртяща цаца и картофи, дънещи чалга или рап до небесата не ме учуди толкова, колкото липсата на каквито и да било хора. Ако не се виждаха хотелите отзад може да помислиш че си на безлюден остров. Е, не съвсем защото тревата и палмите си личи че са подкастрени, но още по-добре. Водата е кристално чиста. Естествено, по-солена е от Черноморската. Толкова топла беше, че зиморничав човек като мен си рече — ехааа, мога да стоя колкото си искам. Бях си сложил старите бански. Аман от тия потури с които ходи всичко живо по плажовете на Северна Америка (че и в Япония). То комай и до България стигна тая мода. Едно време жените са ходели на плаж с рокли до петите, после май с кюлоти... после цял бански, па бикини, па прашки. Мъжете повечето време са си ходели нормално на плаж, а последните години какво става — обуват масово потури до под коляното, сакън нали да не ти види някой краката, че може да те вземе за обратен. Ай, моля ти се. Дискриминация. Не знам дали все още някъде се продават нормални бански. Тия моите бяха поне 10 годишни. Останаха завинаги в Мауи, за съжаление.

След къпането се разходихме покрай брега и огледахме хотелските комплекси в околността.

Красота, чистота, зелени тревички, палми от различни видове, шадарванчета, статуйки на морски богини. Рай, рай. Там да си живее човек — само да има кой да го храни — друго не му трябва.

На връщане видяхме много красив залез. Снимахме го с апаратите и видеокамерата. Точно по същото време се провеждаше и някаква вечеря на открито с програма — песни, танци, акробатика на въже. Поспряхме, погледахме малко и постепенно се сетихме че това е същата програма за която сме си купили пропуски за след 4 дни.

На вечеря отидохме в едно уютно кръчме, където Албена си купи някаква бира, с която уж получаваш безплатно и халбата. Дрън-дрън. Накрая се оказа, че не получаваш нищо безплатно, а може да си платиш халбата и да си я вземеш. Е, взехме я. На следващият ден предстоеше полетът с малкото самолетче.

Околностите на хотела

Самолетът беше за 11, ние тръгнахме в 8:30 от хотела и в 9:30 бяхме на въпросното летище. Тоя път вече наистина си приличаше на наша провинциална автогара, да речем — Смолянската. Пистата някаква малка, по-скоро като едно късо пътче насред баира. То си беше почти връх там, стръмно надолу в далечината се виждаше големият път по който дойдохме.

Поогледахме се, решихме, че няма смисъл да дремем там 2 часа, а по-добре да поогледаме по шосето нататък. То се виеше отново около плажове. Направихме сметка колко минути напред, колко назад и подкарахме.

На едно място пътят беше около 50-тина метра над водата, долу се виждаше кристално чист залив с изумруден цвят в който беше спрял катамаран с 10-тина туристи. Туристите практикуваха така нареченият „шнорхелинг“. Освен шнорхела, пълната програма на това удоволствие включва да те закарат някъде (и в подходящ час на деня, където има сравнително повечко шарени риби. Дават ти очила за подводно гледане и нещо като спасителна риза която служи да те държи по-удобно над водата докато ти легнал по корем гледаш рибите под тебе.

На снимката горе хората са като точици и не се виждат, катамаранът беше доста голям. Разходихме се дотам докъдето свършваше пътят, като междувременно минахме през райони с китни селски къщи и евтини хотелчета. Казвам евтини, не защото знам колко са евтини, просто изглеждаха не от класата на нашия, а за къщите казвам китни, поради безкрайните цветя — орхидеи, хибискуси и други незнайни красоти които се вият по оградите им.

Всичко това ме наведе на мисълта, че и на Хаваите може да се изкара без космически разходи а и сигурно не е много трудно да станеш местен жител. Има само едно условие — не може да притежаваш имот, просто ей-така за почивка, а само ако ти е постоянното местожителство.

Върнахме се горе на летището половин час преди излитането. В чакалнята имаше няколко пейки където можеше да седнат най-много 20-тина човека. Малко се притеснихме когато видяхме повечето от тях да държат нещо като билети. Остаеви това ами хората бяха повече от 9, а самолета е само за 9. Ние нямахме никакви билети — само си бях продиктувал кредитната карта по телефона и ни бяха записали имената и килограмите. По едно време в чакалнята влезе един симпатяга по къси гащи, тъмни очила и каскет и каза:

– Здравейте, аз съм кептън Бил и ще летим с вас. Сега ще ви направя проверка по списък.

Почна да чете имена. Имаше някаква възрастна мургава двойка от Торонто, нас ни прочете веднага след тях. Те видимо се оживиха като чуха, че и ние сме „канадци“. То това им беше и единственото оживление, щото полета го прекараха в пълна апатия (а може би страх).

Капитан Бил ми поиска отново кредитната карта (само на мен, явно всички други вече бяха платили), занесе я някъде си и след малко се върна с касова бележка. Кептън Бил прочете в какъв ред ще сме в самолета и каза да се наредим така отсега. Бяхме 4 двойки а деветия човек щял да седне отпред на мястото за помощник — капитана. После рече — ами, добре, айде да тръгваме към самолета, там ще ви направя набързо инструктаж. Няма машини за проверка, няма нищо. Както си бяхме в чакалнята, капитана отключи една врата, от която директно се озовахме да пистата.

Самолетчето се виждаше на 20-тина метра от нас. Строихме се в колона по 2-ма пред стълбичката му. Инструктажа беше много кратък и есенцията му се изразява със следните думи — усмихвайте се повече и всичко ще е наред.

Фактически всеки от пътниците се падаше да прозорец. Самолетчето е горе-долу с ширината на лека кола, а бих казал и дори по-тясно. Още по телефона ми бяха казали да сме по възможност с тъмни дрехи за да се отразява по-малко от стъклото и да стават по-хубави снимки. Сложихме по едни слушалки в които капитана ни говореше повечето време, а в промеждутъците пускаше музика.

Излитането на това самолетче е изключително бърза и лесна работа. Няма нищо общо с големите презокеански самолети. Просто храс-прас и хоп! — летим.

Имаше два двигателя. Капитанът седеше отляво а „помощника“ вдясно. Стана ми интересно че карането на самолет, дори и такъв малък изобщо не изисква съсредоточението, с което се кара кола. Кептън Бил много често седеше на една кълка обърнат почти назад към нас докато ни говореше разни интересни неща. Повечето аз вече съм ги забравил, но например прелетяхме над къщата където е живял последните си дни Джордж Харисън (Битълс). Видяхме масиви с евкалиптови гори, които били собственост на японски фирми. По-рано там имало захарна тръстика, но изтощила почвата, трябвало са сменят с друго и засадили евкалипт. Японците го използвали да правят приятно миришещи хартии от него. Дори в самолета замириса приятно.

Минахме покрай островче (снимка — горе), което било снимано в началото на Джурасик парк — хеликоптер прелита над него и продължава в обраслото със зеленина дере отсреща.

Кептън Бил е много готин човек, каза че лети от 26 години от които 12 все по това трасе и все не му омръзва. Явно не му омръзваше и да обяснява и разказва всичките истории. Когато се появяваше нещо интересно за снимане, капитанът казваше — а сега ще направим моя любим номер — „едното крило надолу“. След което накланя крилото към страната на интересния обект, така че да може удобно да се снима. Аз бях късметлия, защото повечето пъти накланяше все на мойта страна. Видяхме някаква джунгла, която пък била снимана във филма „Воден свят“. Самият сериал „Изгубени“, за който споменах също се снима на някой от тия острови. Като стана дума за Хана и фамозния път към нея, капитана ни показа отгоре, че в Хана има малка писта. Малка, ама таман като за неговия самолет.

– Най-обичам да ходя в Хана със самолет, заключи гордо капитана. Пита ни, дали сме ходили с кола и направи физиономия казваща — вие сте егати и героите.

Докато летяхме над океана между нашия и големия остров, капитана ни пусна в слушалките сърфистка (според него) музика.

Няма да ви обяснявам, че на Хаваите са най-хубавите вълни за сърф, щото аз самият това съм го чул отнейде както и вие. Наближавайки острова и действащият вулкан, музиката бе сменена с „вулканична“. Каква била разликата спрямо „сърфистката“? Че вулканичната била по-гореща:)

Вулканът Мауна Лоа е най-големият действащ вулкан на Земята, както вече споменах. Пушекът който излиза постоянно от него бил колкото общия пушек на Ню Йорк и Лос Анджелис взети заедно. Доскоро лавата течала в морето, но точно преди 8 седмици лавата обърнала посоката и сега тече навътре към острова. Това обаче не било страшно — ако продължавала да тече с тая скорост, щяла да застраши първите обработваеми земи (и къщи) след 20-тина години. Тогава, заключи капитанът, може да дойдете и да си купите там евтина земя.

Междувременно започнахме да се разминаваме с все повече хеликоптери и самолетчета. Кептън Бил ги познаваше всичките и обясняваше — това е моя приятел Пит, това е Джони... Обясни ни, че когато сме над вулкана, ако над нас има облаци, ще е дюшеш, тъй като тогава светлината е по-малко и лавата се вижда по-добре.

Най-сетне стигнахме мястото (снимката горе). Долу под нас — някакво такова разстлано, полегато, и на места се виждат червени потоци как течат. Около тях — черно, личи си как текло и застинало. За късмет — имаше и облаци. Величествена гледка. Разбрах защо кептън Бил каза че вече толкова години не му омръзвало. Сега дори направи 2 обиколки въпреки, че по брошурата се предвиждаше само една. Като тръгнахме да се отдалечаваме ми стана тъжно и си пожелах пак да го видя и дано със същия капитан.

Минахме над един угаснал кратер (снимката).

Тук там жълтееха някакви купчини, може би сяра. След това се надявахме да минем над обсерваториите на Мауна Кеа, но се оказа, че не било разрешено, тъй като правели някакви експерименти съвместно с обсерваториите на Халеакала (на нашия остров) и трябвало да имат пряка видимост (тоест нищо да не им се пречка). Другата причина и може би не по-малко важна — че по закон трябвало да ни се осигурят кислородни маски ако сме над 4000 метра повече от половин час. Тъй че започнахме спускане.

За миг се образува дупка в мъглата/облаците и успяхме да видим обсерваториите отстрани. На връщане минахме над един малък остров който в продължение на 40 години бил използван от американската авиация за тренировки по бомбардиране.

Малък пуст остров — няколко километра може би, но това било най-бомбардираната педя земя в историята. Не знам дали след края на студената война или по други причини, но по едно време решили, че прекалено е бомбардиран вече островът и прекалено замърсен и спрели бомбардировките, та започнали да наливат милиони за почистване и екологизиране. Сега вече бил почти добре. Видяхме и нашите чудни плажове отвисоко, хотелите, върхът Халеакала.

Двамата мургави канадци зад нас дремаха почти през цялото време, нито снимаха, нито надничаха особено. Пред нас пък имаше някаква влюбена двойка, момичето не спря да държи приятеля си за ръката. Според Албена — от страх.

Приземяването мина бързо и леко също както излитането. След това капитана предложи да отговаря на въпроси и да снима, ако някой желае да се снима със самолета. Ние останахме последни, защото бяхме най-любознателни и защото само ние искахме да се снимаме заедно със самия капитан Бил.

На връщане минахме по друг възможен път, където също като пътя за Хана имаше невероятни стеснения. Накрая се озовахме в някакъв баровски квартал, като тия по Витоша, с големи къщи, широки улици, тревичка красоти. Това става на някаква височина, да кажем 1000 метра над морското равнище, или айде поне 800 където климата хем не е такъв горещ като долу, хем не е баш планински, хем се отваря чудна гледка към океана, към плажовете и изобщо долината.

Накрая минахме да видим още една природна забележителност. Иглата на Иао — остър връх, извисяващ се близо 700 метра над околния ландшафт. Навремето Марк Твен посетил това място и го нарекъл Йосемити на Пасифика.

Прочетохме, че тук е станала много важна битка. През 1780-та година вождът Камехамеха от големия остров започва серия битки за обединяване на всички острови под своя власт. 10 години по-късно пристига в залива на Кахулуи с армия на канута. Тук при Вайлуку става срещата с войските на Мауи, предвождани от Каланикупуле. Въпросният бил назначен за военачалник в Мауи от баща си Кахекили, който се бил оттеглил да си гледа рахата на Оаху, след като бил разбил техните войски, 7 години по-рано. Битката за Мауи била една от най-кървавите в цялата хавайска история. И двете страни дали толкова много жертви, че реката течаща в долината се задръстила от трупове. Затова битката била наречена Кепаниваи, което в превод ще рече — заприщване на водата. Предимството на вожда Камехамеха било в пушките и оръдията. По-късно той отново среща в битка вожда Каланикупуле, този път за Оаху и отново побеждава. С това явно се е сложил край и на рахатлъка на стария вожд Кахекили. В крайна сметка Камехамеха става първият мо’и на Хаваите. Тоест цар.

В подножието на иглата имаше нещо като възстановка на едновремешно село.

На снимката се вижда част от колиба и Иглата на Иао на заден план.

Наблизо отново имаше дълбок вир (може би същия дето бил задръстен с трупове преди 230 години) в който местни момчета с наднормено тегло се джаскаха от високо. Еееййй викам си — такова море да имат и да им омръзне, та дошли на някакво студено вирче с размери 10 на 10.

Преди да се качим обратно в колата, усетих някаква алкохолна миризма да се носи. Гледам — по земята разплякани плодове, гният и се вкисват. Вгледах се пак — не мога да повярвам на очите си — купища манго. Дървото огромно, високо, никой не го бере и те така си падат на земята и си гният. Помислих си — глей значи какво разхищение — тука гният, а ние по развитите страни:) плащаме за да си купим екзотичен плод. Добре, че някой не ми тупна на главата.

И този ден бяхме преизпълнени с впечатления. Вечерта беше неофициалното откриване на конференцията — хапване и пийване на открито.

На входа на градината местни девойки слагаха на врата на всеки участник наниз от орхидеи. Едни лилави такива цветове. За съжаление вечерята не стана много приятна, защото таман си напълнихме чиниите и се изля един як дъжд. Домакините обявиха, че това според местната култура било божия благословия и да сме гледали с добро око. Какво добро око, взехме си чиниите и се втурнахме на сушинка. Но кефа вече не беше същия особено за онези, които седнаха в залата с мокри дрехи на климатик — б-р-р-р-р-р. Ние бяхме под стряха но все пак отвън и не брахме чак толкова студ.

В сряда сутринта беше откриването на конференцията. Нагиздих се „официално“ с японската си риза сложих табелката на ревера. На нея освен името, гордо се мъдреше и едно „автор“. Впоследствие забелязах, че авторите се броим на пръсти, 90% бяха просто участници.

Да направи откриването беше удостоен някакъв доколкото разбрах местен шаман, който размахваше някакво голямо листо да ни благослови независимо от коя религия сме били. След туй ни приканиха да станем на крака за да посрещнем 5—6 генерали, види се най-важните лица на конференцията. По принцип тази конференция е доминирана от военни лица и интереси и повечето въпросни лица си бяха направо с униформите. Единия генерал много приличаше на Андрей Луканов. Щом взе думата и веднага подходи делово — я да видим вика, колко човека тука са били вече на тази конференция да дигнат ръце. Гора от ръце. Я да видим, вика — колко човека са били на първата конференция. Пак доста. Е, това е — който е идвал пак ще идва, констатира доволно генералът. После взеха думата още 2-ма, 3-ма генерали. Единият показваше презентация относно усвояването на някакви 2 милиарда, щракаше слайдовете в бързо темпо, а между слайдовете, човека който ги е правил явно беше решил да вкара разведряващ елемент — едно самолетче тръгва от десния край на кадъра, движи се наляво, подкарвайки пред себе си картинки и текст, а след него остава чисто бяло, преди да се покаже следващият кадър. Това самолетче мина поне 4—5 пъти и всеки път генералът си умираше от кеф и озвучаваше на микрофона с едно ййййя-я-я-я-у-у-у-у-у-у-у-у-у.

След откриването, отидохме отново на нашия си готин плаж до хотела. След плажа решихме да си направим малко снимки с орхидеите и другите растения наоколо.

За следобед бяхме оставили да видим така нареченият „плажът на Макена“. Намира се на 10-тина минути път с колата. Оказа се доста по широк от нашия, пясъчната ивица от гората до брега беше може би 50-тина метра. Тука имаше чат-пат хора, но отново доста рехаво. Над плажа се издига стръмен баир. Имаше 3-ма рокери спряли моторите наоколо поседнали както са си с дрехите, нещо умуваха. Може би — дали е уместно да се събличат. Изобщо, това не бяха първите рокери и по всичко изглеждаше, че не са местни. Интересно как ли (и откъде ли чак) са си прекарали моторите до Мауи.

След плажа, отидохме да разпънем злополучния постер и аз стоях чинно 2 часа пред него и отговарях на въпроси на заинтересовани участници. След сесията, отидохме да си купим храна, че на другия ден планирахме да изкачим угасналия кратер Калеахала (на нашия си остров).

Станахме в сутринта в 3:30 (наше 9:30) тръгнахме в 4:00. Целта на ранното тръгване беше да видим изгрева на самият връх. В брошурите имаше препоръки за хората които не са си взели топли дрехи, как могат да ползват хавлиите от хотела си, и изобщо да си вземат колкото се може повече неща за намятане, щото горе можело да е едва +10 градуса. Долу си беше типично +30. Моя шеф твърдеше, че предни години било +40, но ми се струва, че преувеличава.

Халеакала означава — къщата на Слънцето. Тук се намира най-големият вулканичен кратер на света, обаче забележете — най-новите проучвания са показали, че въпросният кратер има невулканичен произход въпреки, че се намира на върха на вулкан. Вулканът е угаснал, последното изригване се предполага да е било през 17-ти век. Това което сега се вижда като кратер било образувано от ерозионни процеси. Най-високата точка е 3055 метра.

След дълго и продължително изкачване с колата, стотици серпентини и почти никакви застигнати коли по пътя, най-сетне пристигнахме на паркинга близо под върха в 6 без 10. Слънцето не беше изгряло, но за наше голямо учудване горе вече имаше около двеста човека, кой по-добре, кой по-зле облечен. Мнозина бяха последвали съветите от брошурите. Имаше и такива по къси гащи, които зъзнеха горко. Ние, печени планинари, си носехме дрехи специално за тоя момент. Аз например облякох всичко, което носех, и бях много щастлив. Видеокамерата беше в непромокаема раница.

Близо до паркинга имаше постройка в която се продават сувенири, чай и прочие дреболии, голяма макетна карта на вулкана както и грамоти с печат, на които човек си написва името, пуска един долар от добро сърце в кутийката за целта и си взема дипломата за спомен. Докато ние се мотахме там, доста хора се ограмотиха, но никой не беше с добро сърце.

До близкия връх имаше 5 минути качване, по не особено стръмна пътека. Побързахме да се качим, за да не изтървем изгрева. По пътеката задминахме многобройна група японки. Както може да се досетите, те бяха също прекрасно екипирани.

На снимката горе се вижда поглед от върха към паркинга и постройката с грамотите (най-дясната). Виждат се и известен брой хора, които останаха там, не се качиха като нас. Сред тях имаше с хавлии, с одеала, с дъждобрани, по къси гащи, а също и такива които бяха си платили за следното удоволствие — качват ги с автобус до горе, посрещат изгрева, раздават им по един велосипед и започват групово са се спускат надолу по шосето, заградени отпред и отзад от две съпровождащи коли. Велосипедите нямаха скорости, имаха обаче много яки дискови спирачки и отпред и отзад. То предполагам самото спускане си е здраво стискане на спирачката.

Около нас се оказа и един много приказлив полски американец, който охотно приемаше молбите на разни хора да ги снима с техните си апарати. По негово предложение ни снима и нас (виж на предната страница).

Слънцето изгря, но не особено ефектно заради облаците. Колоездачите се метнаха на колелетата и потеглиха, а японките се върнаха при автобуса който ги откара надолу. Полякът остана да снима, и само няколко човека тръгнахме към кратера. В тоя момент откъм обсерваториите (които са на най-високия връх) слизаше бавно някаква червена кола. Според мен — Форд Мустанг конвъртибъл, но за снимката може да приемем, че е Ферари. Аз извиках на Албена — бързо, бързо снимай — червена кола на фона на вулканичната пустиня. Аз бях с видеокамерата в ръце и додето извадя апарата, най-доброто положение беше отминало.
Добре, че Албена успя да го хване. На заден план се виждат и обсерваториите.

Продължихме пътя си из кратера. Слънцето вече попритопляше. На мен това ми е второ ходене в кратер (след Фуджи) и горе долу нещата доста си приличат — с две думи марсиански пейзаж. Ситни камъни, ако пемзата може да се нарече камък, с цвят вариращ от чисто черен до чисто червен. Ако човек почне да гледа из краката си, може да намери и жълти и бели парченца (синкави или зеленикави — не) но черните бяха на първо място, червените на второ. Кой знае защо пътеките имаха по-светъл цвят от околния терен. При това жълтеникав. Този въпрос не ме напусна в продължение на няколко часа и накрая реших, че при раздробяването на ситен прах причинено от многото преминаващи, се получава прах, който е по-светъл отколкото първоначалните камъни.

В кратера на Халеакала расте едно чудно цвете. Чудно е по много причини — оцелява в екстремни условия, големи температурни разлики, силни ветрове, трябва да се закрепя в терен който не може да се нарече почва, това е единственото място на света където се среща, цъфти със стотици слънчогледо-подобни цветове, след което умира. Нарича се сребърен меч, а на хавайски най-прозаичното — ахинахина. Това се превежда „много сиво“.

По едно време навлязохме в мъгла и обстановката придоби може би венериански оттенък (щото нали там атмосферата е по-гъста и не се вижда много надалеч). То тук и с мъгла и без мъгла, на никъде не се виждаха вече следи от цивилизация, а дори и следи от каквато и да било растителност, ако не броим сребърния меч. Мъглата започна да се сгъстява все повече и повече и накрая със всичкото си нахалство заприлича повече на дъжд. Започнахме да обсъждаме дали да не се връщаме вече. Накрая решихме, че ще вървим още 5 минути надолу в мъгло-дъжда и, ако не се махне, обръщаме назад. Това явно подейства, защото се махна.

Отвори се чудна гледка и аз можах да направя серия снимки, които впоследствие сглобих в панорама. Точно същата гледна точка може да се види и по разни календари и картички, само че не панорамна и се вижда много по-малко.

Продължихме надолу. На едно място беше седнал някакъв йога от европейска раса, затворил очи, скръстил крака в лотус и с лице към слънцето. Сметнах, че ще е неприлично да снимам такава сакрална сцена и продължихме нататък. Скоро мъглата пак се върна. Когато стигнахме до едно място с чисто червена пемза вече бяхме решили, че е време да се връщаме.

На това място за пръв път се появи и някакво друго растение. Плътните му зелени листа контрастираха с червената земя.

На връщане повечето време си бяхме в мъгла. Тук там сред черните и червени пасажи се мяркаше някой по-светъл колкото да създаде пълната илюзия сякаш слънцето е пробило дупка в мъглата и осветява отсрещното хълмче.

На връщане срещнахме още една туристическа атракция — разходка на кон. Може и да е кеф, ама не точно в тия мъгло-дъжделиви условия. Хората се бяха свили в дъждобрани върху конете и не помръдваха.

На няколко места по пътя виждах нещо което може да беше конски косми или пък странно растение. Ако са били косми значи са били толкова разтегливи благодарение на влагата която са погълнали. Почти като ластик се разтягаха, дълги половин метър и дебели по 1 мм влакна. Накрая си взех едно снопче в джоба. Няколко дни по-късно, Албена го изхвърлила „по погрешка“.

Общо изкарахме 4 часа в кратера, като накрая бяхме доста мокри. Не до кости, но например долнищата ни бяха залепнали по краката (аз бях с панталон и отгоре шушляк), а от горнищата, на места също беше пробило — ръцете до лактите, гърба. Преоблякохме се и тръгнахме надолу.

На едно място спряхме да погледаме отвисоко към долината и аз попаднах на някакви боровинки, които впоследствие ми обясниха, че всъщност били сълзите на огнената богиня Пеле (с ударение на първото „е“, не като футболиста).

След като слязохме от планината се насочихме към най- популярното сред сърфистите място. Там били най-хубавите вълни. За да може по-удобно да се гледа и снима, бяха направили паркинг точно над въпросния плаж.

Отново за себе си констатирах, че сърфирането е 95% чакане на добра вълна. После има известно колебание, коя вълна е наистина добра, защото се вижда как понякога някои сърфисти тръгват да хващат вълната, други я пропускат като незначителна. Повечето време има пълен консенсус — вълната минава, никой не тръгва да я хваща. Отделно от това, не всеки който тръгне да хваща, наистина ще хване вълната. Изобщо — трудна работа.

Сега, когато пиша тия редове се появи и прочу така наречената „Изключително проста теория на всичко“. Авторът ѝ, физик-теоретик, след като защитил дисертация, констатирал, че няма университет който да му предоставя възможност да се занимава с любимата си тема, решил да се научи да кара сърф и заминал за Мауи. Там живеел на палатка, но не спирал да мисли как да обедини квантовата механика и теорията за гравитацията. Кой знае може да сме го снимали как си кара сърфа, без да знаем.

След сърфистите отидохме да си получим и другата кутия бонбонки от магазин Хило Хати — нали спечелихме в самолета. То се оказа много хубава реклама. Дават ти това картонче, на него пише къде се намира магазина, ти отиваш там да си получиш подаръка и покрай другото си купуваш още една камара артикули. Хе-хе, с българи номерът не минава обаче. Първо като влязохме, една леля с наръч мидени герданчета понечи да ми закачва един на врата. Аз ѝ рекох — „Но, тенкс“. Тя като се засегна — ама какво, вика, значи това, но тенкс. Аз викам — ами не искам герданче. Тя вече се задъхва от обида — ама как така. Албена услужливо се включва и обяснява — той има предвид, че не иска да си купува герданче. Лелята почти с пяна на уста почва да обяснява, че не го продавала, а го подарявала. След което мина в някакви обяснения за тяхната КУЛТУРА, за това как те казвали АЛОХА, което значело — добре дошъл, здравей, всичко най- и още една камара хубави неща, а аз най-безотговорно съм бил викал „но тенкс“. Къде било уважението към тяхната култура...

Изобщо обърна го на четене на конско, при все, че е сложена там да посреща клиентите и да им създава добро впечатление, не да ги поучава. Този и няколко други, по-дребни наблюдения ми затвърдиха впечатлението, че така наречената хавайска култура е умишлено преекспонирана с оглед на туристическия бизнес, но местните се вързват на номера, вземат се много на сериозно и се изживяват едва ли не като полубогове, които ти си имал щастието да дойдеш до тука да видиш как живеят. Чак после ми дойде на ума, че трябваше да и кажа, че аз пък си разсъждавам по обичаите на нашата си страна, а те са такива, че ако някой тръгне да ти набутва нещо, първо трябва да го спреш, после да го питаш колко струва (ако нещото въобще е такова, че би си го купил).

Магазинът беше общо взето голям и с много неща но скъпи и неоправдани. Например имаше живи бисерни миди, които майсторката отваря пред теб, изважда бисера, после (ако желаеш) му пробива дупка и ти го прави да речем на обица. Ние харесахме едно подаръче и отидохме на касата където очаквах да има учудване и пращане за зелен хайвер (спомнете си историята с ваучера на Юнайтед). Нищо подобно! Извадиха две кутии бонбонки от специално шкафче до касата и ни ги връчиха. Точка. След това отново отидохме на плаж.
Край на втора част, очаквайте продължението

Автор: Марио Иванов (оригиналът на този пътепис както и други пътеписи на автора са на http://eclipsemasters.com/personal/memoirs/ )
Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Хавайски прелести (1): На път към Хаваите и първи впечатления

Хавайски острови

Хавайските прелести са частен случай на американските, но не съвсем

Да видя Хаваите ми беше мечта отдавна. Представях си го като някакво райско място където хората се люлеят в хамаци, около тях се люлеят палми, а малко по нататък се люлеят вълните на топлия океан.

Представите ми излязоха верни, но освен горното видях и много повече.
Майка ми тъкмо беше пристигнала от България, така че въпросът кой ще наглежда децата беше решен. До последните дни, аз изкусурявах и два дни преди излитането отпечатах постера за конференцията. Изтеглихме и около 500 щатски долара за джобни пари. От тях имаше известна сума приготвена на банкноти по 1 долар за даване на бакшиши, защото американците нали ги знаете — искат бакшиш под път и над път.

Тръгнахме в петък следобед за Торонто. Щяхме да преспим у Виденови и да летим в събота сутрин за Лос Анджелис. Пътьом още преди да излезем от Кингстън минахме да си купим крем за слънце, който впоследствие се оказа много полезен. В Торонто, нещо излязохме на грешен изход от магистралата и се наложи да спираме на една бензиностанция за да питаме накъде е Брамптън. Никакви карти на Торонто не бяха взети в колата. За сметка на това бяхме добре екипирани с дебели туристически справочници за Хавайските острови — Мауи (на който отиваме) и Големият остров (там е най-големият вулкан на света и най-големите телескопи). Албена ги
взе от книжарницата безплатно, тъй като тъкмо сега бяха решили да ги бракуват. При бракуването, се откъсва предната страница на книгата, така че тя вече изгубва търговски вид, но всичко друго си седи. Имаше включително и много хубави карти.
Как да е, стигнахме благополучно Брамптън, хапнахме пийнахме с приятелите, пренощувахме, и на сутринта Ники ни закара до летището. Имахме само един куфар а в ръчния багаж всеки от нас носеше фото-екипировка (аз и видео) както и лаптоп и един картонен цилиндър с постера вътре.
Тук е място да отворя малка скоба за конференцията. Тя се провежда там от 10-тина години. Шефът беше ходил вече два пъти и понеже му се сторило твърде горещо, ми рече — ами ако искаш може тоя път ти да отидеш. Аз викам — ами добре (а вътрешно скачам до небесата от възторг — леле -мале Хаваите, това си го мислех като невъзможна мечта). Оказа се че хотела е доста квалитетен (Marriott) и една нощувка почва от 320 долара нагоре. Но, тук идва приятната част — специално за участниците в конференцията има 50% намаление, което включва 2 дни преди и 1 ден след дните на самата конференция. Впоследствие имаше и други приятни изненади, като например безплатният паркинг (в уеб сайта пишеше че е допълнително) и безплатният интернет по стаите. В процеса на регистрация, човек можеше да избере че иска или само устен доклад или само постер или и двата. Аз си викам на акъла — пиши и двата, че инак кой знае дали няма да те отрежат. Писах. Те ме писаха в постерите. Е, сигурно съм им се видял ново и непознато име. Наложи се да правя постер, но пък не се наложи да правя и заучавам доклад. Много приятна изненада беше да открия, че всички интересни за мен доклади бяха в последния ден на конференцията. Това означаваше че останалите дни може да се посветим на скитосване по острова (или съседните острови).
Намерихме гишетата за чекване. Оказа се, че този път системата е малко по-различна. Първо се седи на опашка за едни машинки, които те карат да си пъхнеш паспорта, прочитат го, почват да се редят разни екрани — за къде отивате, за кой адрес точно, колко куфара имаш, има ли някой друг пътник с тебе и т. н. Най изнервящо беше да се ровичкаме къде сме си заврели адреса на хотела. Точно това нещо не го бяхме приготвили под ръка. Най сетне машината изплю някакви бордни карти. Наоколо имаше няколко служителки даващи обяснения. Питахме — сега какво. Тя рече — ами сега попълвате едни карти ли бяха декларации ли... и тръгвате заедно със всичкия багаж, ей по онзи коридор за да минете паспортен контрол. Няма гише на което да ти вземат куфара, както си знаем.
Хубаво, написахме 2 декларации от 3 опита и се запътихме в указаната посока. Явлението което видяхме, вече го бях чувал от Църи, но друго си е да видиш на живо такава аномалия. Американския паспортен контрол е изнесен, така да се каже на преден пост на Канадска територия и се минава през него още преди да си се качил
в самолета. Чудо, каквото не сме виждали и в най-яките години на социализъма, когато бай Тодар мислеше да ни прави 16-та република. Една голяма опашка се беше извила и всеки с куфарите. Аз бях предупреден още при ваденето на визата в американското посолство, че въпреки че ми дават виза, не е зле да си нося документ от работата удостоверяващ че отивам на конференция. Това щяло „да ускори работата“.
Дойде реда ни, дадохме си паспортите, въпросния документ и почнахме да отговаряме на въпроси — къде работим, за какво пътуваме, върхът на сладоледа беше — На каква тема е конференцията?
От тоя момент нататък Албена почна да забелязва че американските чиновници били доста по-нелюбезни от канадските. След паспортния контрол, просто се отива на една въртележка където си хвърляш куфара и той заминава в неизвестна посока. Не помня кой ни даде сами да си залепим бележката на него. Може би машината, може би да имаше гише с тази единствена цел, още преди пас-контрола.
Бяхме обещали на Ники, който ни докара, да му звъннем по телефона, щом стигнем успешно гейта. Стигнахме, разтоварихме се от раниците с фото-техника и звъннахме.
До самолета имаше много време, попрозявахме се там, влязохме по едно време и продължихме да се прозяваме.
Гледахме си от време на време часовниците и си викахме — ей, глей значи к’ви спокойни хора има, идват 5 минути преди излитането, без да изглеждат въобще притеснени. Някакъв китаец пред нас, на няколко пъти си сменя мястото. Пита стюардесите за одеяло, те му казаха, че вече няма такава безплатна услуга. Аз обмислях дали не трябваше да си взема още някаква дрешка за полета освен тънкото шушляково яке и се чудех на китаеца, който пусна студена струя да му духа на потния врат. Изобщо идилия.
Изведнъж някой от нас каза — абе, къде е постера? О, ужас!!! Скочих като попарен да отварям багажното знаейки предварително че не е там. Отдавна не ми се беше мяркал пред очите. До излитането оставаше 1 минута. Ужас. Ужас. Почнахме да се питаме — ама къде е въобще? Кога го видя за последен път?
Албена, която отговаряше за тоя цилиндър си спомни, че на гейта е бил с нея. А сега защо не е? Като ставахме от седалките на гейта си събрахме всичко. Телефона!!! Докато говорихме на телефона май го подпряхме там?!? Хукнахме да излизаме. Насреща ни стюардеса. Ха — таман, че да не излетят без нас. Обясняваме набързо. Паниката просто извира от мен. Стюардесата вика — аууу, ми не може да слизате сега. Защо? "Защото ако сега слезете, американците няма да пуснат
целия самолет да излети, ще трябва основно да се пребърква. Знаете какви са! "
Оооооох, оох, ох... ами сега. Тя изведнъж се сети нещо, вика — вие не можете, но аз мога! Какво да гледам, къде? Викам — гледай тъмно син цилиндър с постер вътре, някъде около телефона. Тя хукна.
Ние останахме със свити сърца. Мислех си — егати и екскурзията стана сега. Какво
ще обясня на шефа? Нито имам доклад, нито постер. Пълна разходка за държавна сметка. Ми то където и да идем там, само тая вина ще ми е в главата. Не направо не ми се мисли...
След минути, които както казват класиците ми се видяха вечност, стюардесата, едра жена в пред-50-те се зададе в бодър тръс с усмивка на лице и естествено — цилиндъра в ръка.
Еееее, разгеле! Избърсах потно чело. Направо ме спаси.
Полетът мина добре, даваха само сокове и никакво ядене, но ние си знаехме. Мръсният номер е, че не е позволено да си носиш собствено ядене. Понеже при купуването на билетите, Юнайтед направиха нещо грешка с цената, за да ме компенсират бяха дали 2 чека по 13 долара и нещо всеки. На тях пишеше, че не стават да искаш кеш. Е, хубаво, ама нали стават да искаме храна. Ще вземем 2 сандвича сега с единия, два с другия на връщане и ок.
Да, ама не. Оказа се, че не ги щат. Само кеш приемали в самолета. Еми за к’во е това тогава. А, като кацнем, долу ще питате... За да не ви тормозя любопитството, ако изобщо сте любопитни за една такава глупост, още от сега да кажа крайния резултат — за нищо не стават, освен ако съм щял да купувам следващ билет в рамките на една година, което си е квази-нищо.
В Лос Анджелис, известен още като Ел Ей, от филми като „Поверително от Ел Ей“, па и много други, трябваше да се прехвърлим от терминал 2 на терминал 7 хващайки някакво бусче за целта. Как да е, хванахме го, но констатирахме, че за хора с малки раници и пеш може да стане.
Отново се наредихме на машина за проверка на багажа и отново си събувахме обувките. Явно взели са си поука от онзи дето носеше някаква запалителна течност в обувката. Тъпото е, че няма никакви специални килимчета или пък нещо гаранции за хигиена. Ходиш си по цимента ей така и за съжаление Арменския поп е далече.
Стюаресите бяха дебели и презрели (за разлика от канадските които нито бяха толкова дебели нито толкова презрели). Мен ме ядосаха с това, че като исках една трета от нещо си, не помня вече какво, може би 1/3 да е леда в чашата, оная кокошка не можа и не можа да разбере какво ѝ казвам. Казах ѝ го 4 пъти по най-ясния изразителен и убедителен начин. Вече мислех да почна урока за дроби, малко по-отдалеч.
Накрая използвах по-прост лаф, примерно „1 парче“ и се разбрахме. Албена пък — иска „кафе и кола“ а оная и се сопва „кафе ИЛИ кола???“ След няколко повтаряния и злобни погледи най-сетне загря.
За пръв път чух в самолет да се разиграва куиз. Раздадоха ни някакви брошурки, върху които трябваше да дадем отговор на задачата. А задачата беше следната: Пилотът ще ви съобщи точните часове на излитане от Л. А. и кацане в Кахулуи в Хавайско време. Вие трябва да извършите пресмятания и възможно най-точно да
познаете точно в колко часа ще пресечем половината на разстоянието (някъде си над Тихия океан).
Действително пилотът съобщи някакви часове, даже каза с каква скорост сме летели в началото, пък после как я променил, какви ветрове имало. Аз си викам на акъла — то това — вятър работа, той едно ни казва, то кой знае какво е в действителност... Даже не се напрегнах да запомня точните часове на излитане и кацане. Огледах се наоколо — никой нищо не смята, мързи ги хората. Ние се спогледахме — абе, не може да не участваме, верно има лотариен момент, ама нищо не ти искат хората, а обещаха някакви подаръци. Печели най-близкото решение. (даже казаха да пишем и секунди, че понякога това било решаващо да се определи победителят). При тая ниска активност, знае ли човек...
Албена дори беше запомнила точните часове на излитане и кацане. Понечи да ми ги казва, ама аз рекох — то има толкова неизвестни, че тия точни часове може да са ми във вреда. Ще сметна половината на времето, с каквито данни запомних, пък ако имам късмет може да се доближа до истината (да напомня — търси се кога е половината на пътя). Почнахме да смятаме. След известно време бяхме готови всеки с негов си отговор и ги предадохме. Има си хас — няма да даваме един отговор я.
Малко преди кацането една стюардеса обяви, че задачките са проверени и победителите определени. На първо място Албена с отговор еди-колко си часът и отклонение 30 секунди от истината и на второ място Марио с минута и нещо отклонение от истината. Шаш!!!
Аз откак се помня не съм печелил никакви лотарии па макар и със сметки, не помня и за Албена. А сега наведнъж — първо и второ място! Ееее това е то — умното си е умно:)
Първата награда беше комплект 3 кутийки с макадамия а втората — кутия шоколадови бонбони пак с макадамия. Дадоха ни ги тутакси, плюс купон, с които да си вземем още една кутия от магазин „Хило Хати“. Макадамията е ядка от типа на... не знам на кое точно, но това си е най-върховната ядка. В България не е популярна, в Канада се намира лесно, също както и в Япония, където Кичо за първи път ме посвети в сладостта на макадамията:) По принцип е Австралийско растение, пренесено впоследствие на Хаваите и оттам придобило световна известност. Сега вече се произвежда на много места, но Австралия държи първенството по килограми, а Хаваите — доста от славата. Много му е твърда черупката и е трудно да се счупи, без да се повреди ядката. Според мен, напълно заслужено се нарича „King of nuts“ — царя на ядките.


Хавайците приготвят макадамия с какво ли не — с шоколад, с карамел, просто със сол, с чесън, с разни манджи... Много е полезна — антиоксиданти, витамини...
Кацнахме в Кахулуи, като преди това от височина видяхме изобилие от зелена растителност.
Първото нещо което ми направи впечатление бе, че никой не ни проверява паспортите. После зацепих, че то това си е „вътрешен“ полет, макар и да минава над океана. Просто след като слязохме от ръкава, минахме един къс коридор и се озовахме в мястото където се чакат куфарите. Това място дефакто си е „навън“ тоест там си се щурат всякакви хора.
Първата мисъл която ми хрумна беше — абе то това като Пазарджишката автогара. Думата „навън“ има и още един смисъл — Примерно ако вземете софийската гара или софийското летище, така наречените чакални — това са си сгради, които имат покрив и четири стени (макар и някои от тях стъклени). Там, където си чакахме куфарите, едната стена просто я няма и, в известен смисъл, човек се чувствува, като че ли е „навън“.


Какво бе учудването ни, час по-късно, когато открихме, че рецепцията на хотела е по същата схема — тоест ти се задаваш по пътя, спираш под някаква козирка (ако вали, да не те мокри докато се разтоварваш и се упътваш към рецепцията която е по нататък също под козирката. В случая има само една стена и покрив. В другите посоки е открито. Няма зима, няма студ, за какво да се затварят хората.
Докато Албена чакаше за куфара, аз се огледах наоколо и събрах един наръч рекламни брошурки касаещи различни интересни места за посещаване, както и различни начини да си прекараш с кеф — полет със самолет над действащия вулкан, с хеликоптер, поход в тропичната гора, посрещане на изгрев на върха на угасналия вулкан Халеакала, спускане с велосипеди оттам надолу, шнорхелиране в кристални води с цел гледане и снимане на шарени риби, сърфиране, разходка с корабче до пещери, острови и др, наемане на каяк, ядене и пиене на разни неща...
Един месец по-рано след сравнение цените на колите под наем на 4 фирми, се спрях на „Аламо“ и запазих кола „среден калибър“. Сега трябваше да намерим къде точно да си вземем колата.
След като куфара пристигна, оставих Албена да го пази и да разучава наръча с брошурки и се запътих да търся Аламо. Скоро стигнах нещо като офис, или по-скоро гише, защото и то беше на открито.
Като истински патриот бях облечен с оранжева фанелка (сигнално) на която е изписана азбуката ни, ама някакъв много стар вариант, сигурно от Климентово време. За пред хората, отдолу с големи букви пише BULGARIA.
Отивам аз да питам къде ми е колата, а някакъв американец започва да ми се радва — аааа- оооо, ма ти от България ли си. Да, казвам. Ехаааа, вика онзи — аз съм бил в България, това е най-готиното място! Аз му викам — Аре стига ве, по-готино ли е оттука??? Той без да се замисли отговаря — абе, ако не е по-готино, значи е на второ място, ама е страхотно. Всичките си приятели, вика, съветвам да ходят там. И знаеш ли защо — защото е много евтино! Аз клатя глава и викам — тъй, тъй.
Кой знае какви емоции е имал човекът ама наистина ми се беше зарадвал.
После ми обясни че ей, от тука се хваща рейсче на всеки 5 минути, което те вози до офиса на Аламо. Викнах Албена и заедно с куфара се натоварихме. В офиса чакахме много малко, оформихме документите и ме пратиха някъде отзад да съм си вземел колата. В автобуса и в офиса имаше стени и климатици (за разлика от летището).
Отидох да търся колата. Тука нова система — разните големини коли, разположени
на отделни зони, всеки отива, харесва си една от калибъра, който е заявил и кара към изхода да му я запишат в документите. От мивката непрестанно излизат нови коли (току що върнати) и попълват местата на взетите. Изобщо — конвейер. Оказа се, че тоя бизнес е страшно развит на острова.
За мен нямаше голям избор — от две коли налични в тоя клас, едната беше Понтиак
Г6, а другата някакво Шеви, приличащо на катафалка.
Един гражданин вече се суетеше около тях и щом го погледнах въпросително, рече — абе, чудех се коя ще е, ама май ще взема понтиака. За мен остана катафалката. Оказа се че, тая кола макар и неугледна отвън е много удобна и просторна отвътре с някои електронни гъзарийки които много ми харесаха. Впоследствие установихме, че болшинството коли под наем (ако видиш стара кола, значи е местен жител) се свеждат до 5—6 марки, сред които освен тия двете беше и Форд мустанг конвъртибъл, тоест с махащ се покрив, както и един крайслер със старовремски, леко катафалски вид.
Карането на кола без покрив (тоест без климатик) в тая жега ми се видя голяма глупост и това схващане не ме напусна докрая, че и досега.


След едно леко объркване си хванахме шосето закъм хотела и подкарахме с разрешената скорост от 45 мили в час. Сред нещата, дето ме кефеха в това Шеви беше, че показва колко е средния разход на бензин откак си засякъл и колко още мили може да минеш с наличния бензин, ако продължиш със същия разход. Освен основния километраж можеше да помни отделно и още два. Климатика — без грешка, радиото — дъни музика. Само леко ме хвана яд, че не взехме CD-та.
Първите впечатления (освен приятния за мен топъл климат) бяха купищата цветя
около къщите. Минахме покрай села в, които, ако изключим цветята и палмите, къщите не бяха нищо особено — обикновени селски къщи. Впоследствие разбрахме, че нашия хотел минава за доста квалитетен и се намира в най-хубавия район на острова, където са и най-хубавите плажове.
Щом влязохме в този район, веднага се усети че обстановката стана по-изпипана. По-чисто, равна тревичка наоколо, палми, цветя, игрища за голф, всичко подредено. Щом спряхме пред хотела, веднага 3-ма хамали скочиха да отварят вратите и да смъкват багажа. Аз се развиках — абе леко бе, това е лаптоп, внимавай! Той единия почти се засегна, взе да мрънка, че познавал кое е лаптоп и знаел как да носи. Знаел — дръжки. Като видях как го тръсна на земята, ми стана лошо. То всъщност и нямаше какво да носят защото първо трябваше да се регистрираме, а после аз си го грабнах големия куфар все едно ми е чантата с документи и го понесох.
Прилежно приготвените бакшиши не бяха заслужени и съответно не бяха дадени.
Предложиха ни стая на 8-мия етаж. В хотела, както казах — системата на липсващите стени:) Примерно там, дето си чакаш асансьора, си все едно на открито. После, по етажите — там все пак има стени, но въобще няма прозорци. Съответно няма и климатик. Ден и нощ всичко си е така „на течение“. Климатици има само в стаите.
На всеки етаж има машина за лед и нашата се случи съвсем близо до стаята ни. Леглото имаше цели 7 възглавнички. Въпреки голямата височина, 3 палми се издигаха точно пред балкона ни. Много приятна гледка ми бяха и ги снимах кажи — речи всеки ден.
Тръгнахме от Торонто в събота сутрин, пристигнахме в Кахулуи към 4 и нещо следобед на същия ден и към 6 бяхме в хотела. Не знам как е нагласена часовата зона, но тук се стъмваше рано и развиделяваше рано. Тъкмо като по поръчка за нашето биологично време, защото когато в Мауи е 6 вечерта, за нас беше като в 12 полунощ, а 3 сутринта беше колкото нашето 9 сутринта. Там няма лятна смяна на времето.


Сред всички острови в океаните, Хавайските острови са най-отдалечени от който и да било континент. Спрямо България те направо са си на другия край на
света — около 13 000 километра е разстоянието по най-късия път, а той минава близо до северния полюс. (15 500 км е най-късия възможен път, ако се каца в Ню-Йорк). Общо архипелагът включва стотици острови, но най-големите са осем: Нихау, Кауаи, Оаху, Молокаи, Ланаи, Кахоолаве, Мауи и Хаваи. Последният се нарича още Големият остров, но в туристическо отношение не е сред най-развитите.
Столицата Хонолулу е най-големият град, намира се на третия по големина, но най-населен остров — Оаху. Общо населението на островите е над милион жители. Печално известният Пърл Харбър се намира на Оаху, недалеч от Хонолулу.


Мауи е втори по големина (с червено на картинката) и има площ 1883 кв. километра. За по- лесно сравнение, това е колкото правоъгълник със страна около 43 километра.
Всичките хавайски острови имат вулканичен произход. Мауна Kea — угасналият вулкан на големия остров, на чийто връх се намират най-големите астрономически
телескопи, е де факто най-високата планина на земята. Издига се 4205 метра над морското равнище, но ако вземем за ниво морското дъно, височината му става 10,000 метра и значително надвишава Еверест. Мауна Кеа означава „бялата планина“ заради снегът, който се задържа по върха през зимата.
В съседство с него е Мауна Лоа — най-големият действащ вулкан на Земята. Обемът му се изчислява на 75 000 кубически километра. Почнал е да „работи“ преди около милион години и да се издига от морското дъно нагоре. Последното изригване е било през пролетта на 1984.
Тръгнахме да се разходим по вечерно време. Както казах — топло кеф. Това е 8-ми септември вечерта. Утре — светлият празник на социализъма.


Непосредствено до хотела има едно езерце с цъфнали водни лилии. Около него — ситно подстригана тревица, по която е голям кеф да се ходи на босо. Отгоре палмите. Не знам кой и как ги запали но на много места горяха факли. Сигурно нещо автоматизирано.
Небето изглеждаше малко странно, като се има предвид, че географската ширина е около 20 градуса. На сутринта видяхме и Луната по странен начин — с двете роги нагоре. (ако някой предпочита „двата рога“ — ок).
Видяхме в далечината и някакъв остров. Впоследствие се оказа, че това е световно известният (най-вече от хеликоптерни снимки) остров Молокини, който се намирал на 3,5 мили от нас. Повече за него по-нататък.
Тъй като бяхме уморени, сутринта спахме до късно и станахме в 5:00 местно време. Това ни даде възможност да видим Бетелгойзе почти в зенита — нещо, което е невъзможно по нашите ширини.
След това се захванахме със закуска (бай Ганьо не тръгва току така) и проучване на брошурките със всевъзможни начини приятно да ти вземат парите. Харесахме не един и не два начина, но най-готиният и най-солиден начин беше — разходка с 9-местно самолетче до големият остров и обратно като се минава покрай обсерваториите с най-големите телескопи на света и над самия действащ вулкан Мауна Лоа, където се виждало как тече лавата. Вероятно повечето хора си я резервират тази екскурзия доста от рано, защото ме питаха откъде се обаждам и нямаше много избор на дни (чети по-долу). Фирмата предлагаше 2 полета всеки ден — един дневен и един, при който се гледало залеза. Ние вече това го знаехме от брошурата и бяхме решили че избираме дневния. Мацката, с която говорих, усилено ми предлагаше другия и действително за него имаше места почти всеки ден (от 5 възможни, които си бяхме определили). Това допълнително ми намекна че дневния е за предпочитане и взехме единственият възможен ден за него — сряда. Питаха ни колко тежим, аз рекох — ама не знам в паунди, ще кажа горе долу в килограми. Това не ги шашна, одобриха ни килограмите и два пъти ми повториха, че тяхното летище се намира на около час и половина от нашия хотел, да не съм подценявал, че излитат и не връщат пари.
Обадихме се на Ники да докладваме, че дотук всичко е наред. След това по план подкарахме към Кахулуи (нека го наречем най-големия град на острова) където смятяхме да напазаруваме в Уолмарт. Той изглеждаше досущ като канадския с няколко малки изключения. Имаше огромно разнообразие от пакетчета и кутийки с макадамия — с шоколад, със сол, с карамел, с чесън и т. н. Имаше бира (за който не знае — в английска Канада — само в специални магазини за алкохол). Сред бирите имаше Кирин Ичибан (японска).
Ние взехме каквото взехме, в това число бири, в това число Кирин и на касата — ново двайсе. Искат ми документ че съм бил навършил 21 години. Аз и викам — е, с’я, толко’ млад ли ви изглеждам, а тя — не, вика, ама по закон трябва да се уверя.
След това тръгнахме по така нареченият „Пътят към Хана“. Прехвален и прославен от брошурите, за него дълбоко-мислено се казваше, че целта не е крайната точка а самото пътешествие (The destination is the journey). Хана е град на края на въпросния път и в самия град няма нищо интересно.
В началото на пътя имаше някакво малко градче, където километричните знаци започнаха да отброяват от нула в посока към Хана. Като казвам километрични, те всъщност си бяха в мили. Свикването с милите не е трудно, особено ако всичко наоколо е в мили — „километража“ мери в мили, скоростомера мери в мили в час и т. н. На много места по тоя път ограничението беше 20 мили в час, а на много места,
трябваше да се кара доста по-бавно, заради теснотията и острите завои (с пропасти отстрани).


Имаше десетки, да не кажа стотици места за спиране и изчакване да се разминеш с
отсрещния.
Първо спряхме да видим някакви водопади. Оставихме колата и тръгнахме през тропическа гора. Кеф, екзотика. Огромни листа, странни растения, дето съм ги виждал само по филмите, в които някой Рамбо освобождава пленници.
Имаше едни едри червени цветове с размер на детска главичка (вдясно). На някои места се виждаха едва очертани пътечки към джунглата встрани от пътя. Понякога прозираха и стените на паянтави постройки.
Водопадите, сами по себе си не бяха нищо особено, 10—15 метра пад, отдолу вир. Местни момчета (повечето с наднормено тегло) се забавляваха, люлеейки се на лиани над вира и джаскайки се в него, като им омръзне да се люлеят.
При второто ни спиране край пътя, беше малко по-стръмен терена, имаше пътека нагоре към джунглата, по която тръгнахме. Тоя път с почти никакви хора наоколо. Направиха ми впечатление едни дървета, с мека кора някаква такава на много
тънки слоеве, все едно като хартиени пластове, която туристите масово бяха лющили и на места липсваше до 1/3 от диаметъра на дървото. Пишеше нещо за евкалипт, но останах в неведение дали точно това люпеното е евкалипт или друго. Встрани от пътеката е наистина непроходим храсталак. За щастие нямаше никакви змии или други гадории.
Масово се срещаше едно растение с остри червени цветове, наречено Lobsters claw, т. е. нокът на омар. Има и едно дърво, което си пуска корени от стеблото, за да се подпира ли не знам, или за да смуче повече от почвата (долу).


Казва се Хала и имало най-различни приложения, освен за храна. Халата има женски и мъжки дървета, като женските дават плод, леко наподобяващ на външен вид ананаса.

Има множество дървета които си пускат корени от клоните и висят надолу като някакви бради (снимката горе). То почти всички растения на Хаваите са допълнително донесени от хората. Не само макадамията, за която стана дума, но и бамбука и евкалипта и много други. Гуаявата била, едва ли не, най-разпространеното дърво тъдява и в много случаи считано за вредител.

На следващото ни спиране тръгнахме да търсим някакви уж най-внушителните водопади по трасето. Имаше нещо като морени из иначе плитката река и ние се отправихме по тях нагоре. След като минахме около 300 метра, започна да се чува шум на водопад. Самият той не се виждаше, защото трябваше са изкачим още един праг.

Аз вървях 20-тина метра по-напред, Албена след мен. Когато изкачих тоя праг, пред мен се разкри чудна гледка: Водопад, малко вирче, до вирчето – фотограф с професионален
апарат монтиран на триножник, а под водопада – чисто гола девойка се планцика и позира на фотографа. Явно туй място минаваше за сравнително пусто, та си снимаха спокойно сесията. Фотографа беше с гръб към мен, но моделката ме видя. За да не се притесни, аз ѝ махнах весело с ръка – демек продължавайте си, само минавам... Тя все пак отиде та си сложи бански.

Пътеката продължаваше след фотографа, още нататък, виждаше се че отзад, нагоре
има още един водопад. Спрях при него и изчаках Албена. Преди да дойде при мен, тя направи снимката, която виждате на следващата страница.

Оказа се, че ни очаква истинско катерене, при това на доста кален терен. В най-високата и трудна част имаше въже дълго 3-4 метра, по което се набрахме нагоре. Без него би било невъзможно. Озовахме се на малка 1-2 метра площадка, от която трябваше да се слезе надолу към вирчето на горния водопад. До самото вирче обаче бяха поседнали двама чисто голи и явно доста влюбени, така че решихме да не ги притесняваме и да не продължаваме нататък.

На снимката се виждат тия двамата, явно търсейки път за слизане от въпросната площадка към мястото, където ги видяхме. Вероятно са се движели 10-тина минути преди нас, но как не са ни видели, не знам.

Момичето е по-отгоре, на самата площадка, а катерливия участък минава вдясно някъде зад самия ръб на снимката. Впоследствие разбрахме, че това не са били великите водопади от брошурите, но и тези не бяха лоши.

Продължихме по пътя за Хана и наближихме място където трябваше да има някаква пещера. Пещерата се оказа вече затворена, слънцето беше на залез, но мястото в близост до нея беше много живописно. Нарича се – черният плаж, поради черните скали и черния пясък образуван от тях. Тези скали са си чиста проба вулканична пемза, с множество
въздушни мехурчета из нея, рехава такава материя и доста по-лека от нормален камък.

Там направихме доста снимки, както на залива, така и на палмите зад него. Гледката ми напомни досущ на гледките от сериала “Изгубени” (Lost). Една местна жителка дойде, седна на черните скали и се загледа в залеза. Каза че идвала почти всеки ден. Имаше защо. Препоръча ни да видим една малка пещера на самия бряг, която се образувала от вълните – нещо като тунел в застиналата лава. Тази пещера поне беше съвсем дива и без никакви врати и катинари. Когато стигнахме до нея, навън беше почти притъмняло, а вътре –
тъмно като в рог. Добре че всеки от нас си носеше в джоба фенерче, влязохме и разгледахме.
Цялостното впечатление от черния плаж и пещерата беше някакво такова възторжено-депресивно. Черно, черно, без никакви растения и си представяш това нещо как е текло, как са се срещнали две стихии – огън и вода и изобщо колко е незначителен човека в цялата тази схема. Тази оранжевата точка (долу) съм аз, сред черните скали.

Качихме се в колата съвсем по тъмно и решихме, че сме препълнени с впечатления, за да продължаваме повече по пътя за Хана. Самото каране дотук беше отнело 5-6 часа, а предстоеше и да се връщаме в нощни условия. Към тъмното се прибави и дъжд.

Подобно на бързаците местни жители които изпреварват по завоите от Асеновград за Смолян, имаше и тук такива. Е, по-често по-възпитани тоест не изпреварват току така, просто се залепят на един метър зад задната ти броня. При това положение човек с мерак отбива в страни за да минат и му се разкарат от главата. По опасни бяха насрещните, които за щастие на връщане бяха много малко. Сигурно бяхме последните туристи по трасето, защото виждахме само местни.

Продължението във втора част>>>

Автор: Марио Иванов (оригиналът на този пътепис както и други пътеписи на автора са на http://eclipsemasters.com/personal/memoirs/ )
Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Ниагарски водопад (Niagara Falls)

Цялото това нетърпеливо очакване още повече удължаваше и без това тежката работна седмица. Ниагара често беше повод да си помисля за онзи наближаващ ден, след който не просто ще ме очакват само още няколко. А ще съм видял още едно от красивите лица на природата, на която все по-често обръщаме гръб. А то, в последствие, щеше да се окаже нещо малко по-различно.

Работният ден премина почти неусетно — полусънено. Търсенето на убежище от привидно доброжелателните погледи ме отвеждаше на наистина необичайни места — последния етаж на гаража, безлюдния басейн... А когато стрелката на часовника отмери последните минути до 11PM, грабнахме набързо извадените от секретния шкаф с инструменти раници и се стрелнахме към спирката в очакване на автобуса. Така и не успяхме да изпълним плана — забавянето ни лиши от възможността да постоим под топлия душ малко по-дълго. А цялото съдържание на огромното LowePro, няколко месеца висящо неотлъчно на гърба ми, беше преразгледано. Единственото, което не напусна мястото си, бяха Mac-ът с наполовина изтощена батерия и Nikon-ът с двата обектива и двете батерии, предвидливо заредени още на предния ден. Освободих така ценните 4ГБ на картата по пътя.

Не подозирах, че ще разполагам с цяла седалка, на която бих могъл да поспя. Естествено, възползвах се със закъснение. А това предполагаше само два часа сън за последните 24 и почти никаква вероятност за дрямка през следващите 12...

Примирих се. Нямах друг избор. Но предпочетох да не следвам примера на всичките си спътници, които вкупом наизвадиха цветните сапунерки като по команда. А се намирахме на синьо-зелен дълъг мост с ограничена видимост във всички посоки. И все пак — над тромаво придвижващата се към 50-те метра свободно падане... вода.

Мълчаливо изтърпях наказанието — дезориентираното стадо руски овце. За тези няколко месеца изградих силна непоносимост към братушките. Вероятно поради редовните си сблъсъци с порочните им твърдоглавост и егоистичен мързел. Оставаха само три часа до залеза, а не исках да го посрещна по средата на огромния парк, стигнал доникъде с атракциите, вероятно дори недокоснат от носещите се във въздуха капки леденостудена вода. Изнервените подвиквания все пак ни упътиха — билетите. Бях започнал да си водя списък — най-стойностно изхарчените пари. Но беше твърде еднообразен — последните останали от среднощната промоция в магазина пържоли. Тези $28 внесоха очакваното подобрение.

А съветите на погалените от съдбата — имащите щастието да правят моите крачки за втори път, ни помогнаха в избора — The Maid of the mist — a.k.a. корабчето. Глухият и сякаш далечен тътен ни съпровождаше по целия път към Observetion Tower-а, изглеждащата като недовършен мост кула, издигаща се на десетки метри над поуспокоилата се, но все пак влудяващо синя вода.

В същия момент, в който получих своя дъждобран, фотоапаратът, екипиран със 18—135 мм-авата пластмасова играчка за $300, увисна на врата ми, старателно прикрита зад синия дериват на полиетилена. А резултатите от предпазливите полеви тестове на раницата донякъде ме освобождаваха от задължението да мисля и за про-ябълката. Просто придърпах щита си надолу, без да ме е грижа за дългия панталон и маратонките, които неминуемо щяха да се окажат неудобно влажни. Лекото потрепване на палубата и понеслият се във въздуха черен дим предвестиха началото на първото докосване до величието на най-дългия (широкия) водопад на света.

Постепенното отдалечаване от брега ме постави в неудобното положение да избирам най-подходяща позиция за стрелба от упор, която все пак да не ме изправи неподготвен лице в лице с най-големия враг на „заголените“ обективи — капките вода. Уверен бях, че ще се справя и без UV или Haze филтри, а и определено не бях готов да хвърля $1300 за леко-водолазната униформа на превърналото се в мое „компактно“ другарче D200.

Цялото суетене наоколо за секунди ме подлуди. Забравих за предпазливостта и го измъкнах от убежището му. А водата се стичаше по лицето ми, озарено от усмивката на победата. Победата над пречките по пътя към мечтите...

Колкото повече се приближавахме към „Подковата“ — третата, най-красивата част на водопада, деляща ярко контрастиращите си брегове на САЩ и Канада, толкова по-нетрезво разсъждавах. Ръката ми се отпусна надолу, камерата покорно се скри зад краката ми, очите ми се затвориха... А непрогледната мъгла от стелещи се на непрекъснати вълни водни капки ме остави без дъх. Сякаш потънах в топлата му прегръдка.

Виковете на въодушевление заглъхнаха. Едва се долавяха откъслечни въздишки по дъгата, смело потъваща във водната завеса и изплуваща отново. Аз вече се бях скрил зад кабинката на капитана, за да си поема въздух, а и за да се отскубна за секунда от тази гордост на природата.

Измъкнах се от оковите на дъждобрана, надявайки се тениската ми да е суха поне на мястото, където доскоро се намираше фотоапаратът. Уви... Наложи се да го подсуша с друга материя...

Знаех, че само след няколко минути ще е в същото състояние, но този път причината щеше да е друга — разходка под самия водопад. Или поне така си представяхме посещението на „Пещерата на ветровете“. На входа, освен дъждобрани, ни връчиха и чифт сандали. А това допълнително разпали въображението ни — какво ли ни очакваше в края на тунела... Относително малка част от онези 279000 литра вода в секунда. Някъде там, зад гърба ти, в лицето ти...

Раницата ми се озова на раменете на доброволец от нашия лагер — мокра до кости сънародничка. А аз се забих право в падащата с огромна сила вода. И да исках, не можех да си набавя повече въздух, отколкото разполагах на последните две крачки преди ледения душ. Но сякаш не ми и трябваше. Не знам колко седях отдолу, блъскан напред под тежестта на огромните капки и силата на вятъра. Едва ли е било повече от няколко минути, но ми се струваха часове.

Слънцето вече се скриваше, гърбът и краката ми вече ме боляха нетърпимо, но нямах друг избор, освен да освободя картата, да завия мини-статива за фотоапарата и да се изправя пред следващото предизвикателство — 5-часовата светлинна програма, обличаща водопада в цветовете на дъгата. Само леденият полъх на вятъра държеше очите ми отворени, но не задълго. След няколко часа скитане по алеята над пропастта се озовах в леглото, леко загрят от врелия душ. И копнежа по теб.

Превърналото се в смущаваща рутина събуждане в 8 часа всяка сутрин, независимо от ангажименти и физическа възможност за изпълнението им, ме вкара отново под душа, принуди ме да извадя лаптопа от раницата, да разгледам набързо кадрите и да събера сили за следващите. А след бюфет-закуската отново нарамих тежащата 7 кг раница и, изпълнен с надежда, че ще успея да видя всичко, провлачих крака по набелязания маршрут — аквариума, историческия музей, IMAX прожекцията „Няколко хиляди години за няколко минути“...
Автор: Иван Ралчев
Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

На път за Ню Мексико>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Boulder, Colorado

Boulder, Colorado

Добре дошли във Boulder. Градът, в който е слънчево 360 дни в годината. Единственият град, в който мога да спя до 9 сутринта без да се събудя. Където и да живееш първото нещо, което виждаш като се събудиш е планината.

Градът на University of Colorado, където 30% от населението е студенти. По улиците можеш да видиш нормално облечени хора, момичета и момчета с жълти и зелени коси.

Там има само двама african americans, единият от които живее в градинката пред градския съвет и сгъва тялото си и го пъха във кутийка за забавление на хората. За първи път бях там преди 3 години, същият човек правеше същите номера и хората винаги се събират да го гледат и да му ръкопляскат.

Където има китна централна улица с много цветя и много хора и накъдето и да се обърнеш виждаш планини. Градът, в който Starbucks е еквивалент на Walmart, а кафенцата много напомнят на европейските. Градът, в който никoй никога не заключва входната си врата, дори когато заминава за месец.

Когато пристигнах валеше. Последният път когато е валял дъжд е преди 3 години когато идвах за първи път. За сметка на това когато идвах пред декември пих кафенце по къс ръкав на Pearl Street. Страшен късмет :) И ние ще ходим на планина. На палатка. Навън е студено, когато кацнах в Денвър дори ми се стори че валеше сняг. А е само първи септември. Доста се почудихме, но решихме да проверим какво е положението горе - ако времето е лошо ще се отдадем на кръчми и пиене. Карахме в мъгла и дъжд, но като влязохме в парка като че ли излязохме над облаците - беше топло и слънчево както се полага за тридневен weekend в планината :)

Оставихме колата, метнахме раниците на гръб и хайде да вървим. Рейнджърите казали, че е 5 мили преход - колко са 5 мили, ей сега сте ги минем. Да, ама не. На 10-тия метър взех да дишам тежко. Знаех си, че трябваше да походя на фитнес поне една седмица, ама защо ли не го направих. Пътят нагоре беше приятен. В началото почти равно, после малко по-стръмничко.



Минахме покрай Brainard Lake и се качихме до Lake Isabella. Пътят беше приятен и почти равен.





Снимах си рекичките, горичките, цветенцата. После дойде стръмното. Трева вече почти не се виждаше. Качихме се с последни сили на 12550 фута височина.







През цялото време Влади ми казваше: ей сега като качим хълма и от другата страна ще е полегато и ще слезем бързичко. И като видях от другата страна какво е ми се доплака - като че ли някой беше хвърлял тонове камъни по склона надолу и по почти 60 градуса наклон аз трябваше да сляза надолу.

Това беше най-трудната част от пътуването. Но долу ни чакаше наградата - страхотното Pawnee Lake.

Повървяхме още няколко часа и започна да се стъмва. Очевидно нямаше да можем да стигнем до къмпинга. За пръв път спах над една пропаст, в палатка, на средата на планината, без да има никакви хора наоколо. Палатка под едно дърво. Преди да заспя се чудех дали по някое време мечките няма да подушат швейцарското сирене в сандвичите и дали няма да ни хапнат барабар със сандвичите. Ако се бях сетила по-рано за това щях да бягам до къмпинга, нищо че бях смазана от вървене :) Слава богу на толкова високо дори на мечките не им се ходи.

Е не можах да спя. Не заради мечките, а заради тишината и най-вече заради двойното еспресо което пих преди обяд. На сутринта стана доста хладно. И нали съм човек на фотошопа преди да събудя сънувах как имам един файл, аз съм на най-долния пласт, над мен е якето и аз правя едно копие на пласта с якето да станат две :) И се събудих щото си беше все така студено :) Е не ми се мърдаше от чувала :)

Навън слънцето изгряваше и върха на планината вече беше осветен. Тревичките бяха умрели от студ, цветенцата свити под леда. Изкефих се да направя малко макро снимки, някой сполучливи, други - не толкова.



Върнахме се обрано до езерото почти на бегом - просто беше много студено. Слънцето изгря напълно и планината се огледа в езерото като в огледало.



Снимките пак не станаха много добри :( Един час разходка около езерото, събудихме хората които бяха на палатка там и тръгнахме нагоре. Страх ме беше как ще се кача по този сипей - но не беше толкова страшно. Поне не духаше толкова много като на предишния ден - качихме се нормално до горе. А и Влади поноси и моята раница докато си събера ангелите :) Виждаше се това нагоре



и това надолу.



Страшнооо :)

Никога не съм качвала такова нещо. Беше трудно, но въпреки това пак бих го направила - заслужаваше си. Гледките са страхотни, компенсираха умората напълно :) Ето още малко снимки.

На вечерта - medditarenian ресторанче. Това е едно от хубавите страни на Boulder - прекрасните ресторанчета. Любимото ми е едно тибетско ресторантче на центъра. В понеделник - кафенца и разходки в Boulder. Фонтанче...



кафенца...



галерии, улични фокусници и подобни забавачки, странни коси, студенти, свирещи на какви ли не инструменти...



италианско ресторанче...



деца, играещи си по улицата, страхотни книжарнички, слънце, цветя.

Почивка в къщата преди да тръгнем за летището.



После самолет и сбогом Boulder, кой знае дали някога пак ще попадна тук. Видях светавица от близо, видях как блясва и се разгражда като фойерверк. Добре, че не падна по-близо.

Автор: Диди (Diddy)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: